Въведение на Angelo o Demone?

На 19 юли 2004 г.,светът узна за смъртта на Карлос Клайбер, която бе настъпила няколко дни преди това. Изглежда невероятно, че в епохата на компютрите и глобалните комуникации, кончината на най-великия диригент на нашето време беше оповестена с почти едноседмично закъснение.

Последният си концерт, Клайбер дирижира през 1999 г. – едно отсъствие от подиума в продължение на пет години, а с времето публичните му прояви ставаха все по-редки. И все пак оставаше една искрица надежда, че по силата на някакви чудотворни обстоятелства, той ще се завърне на подиума. Съобщението за неговата смърт окончателно угаси тази искрица, предизвиквайки силни емоции в целия свят. Изненадващ, в позитивен смисъл, беше акцентът, който вестниците поставиха върху тази новина, предвид факта, че отдавна вече медиите не са заинтересовани от истинските култура и изкуство.Факт е, че нашата разсеяност и съвременното объркване ни позволиха да не познаваме достатъчно добре един гигант като Карлос Клайбер. Една огнена личност, наполовина ангел, наполовина демон - той прекоси музикалния свят като причудлива комета, способна да накара да изгуби ума си всеки, който случайно се е оказал на пътя й. Уникален феномен в една епоха, привикнала да създава фалшиви митове, които светят с отразена светлина, за да бъдат след това изконсумирани и забравени.

С тези страници ще се опитам да преоткрия и проследя следата на тази комета от италианския дебют в Ла Скала през 1976 /от тогава изминаха тридесет години!/ до последния концерт в Каляри през 1999 г. – една частичка от века, който е вече в историята. С Клайбер се случва чудо, което изглежда невъзможно – да постави в съгласие публиката, критиците и, преди всичко, колегите си – единодушни в признаването на гениалността му. Това не винаги се случва, дори и с най-великите и прочутите. Тосканини и Караян имаха фанатични почитатели, но техните силни личности предизвикваха също и антипатия. Клайбер – не. Може би името му няма да остане толкова известно на широките маси, но за ценителите на музиката, запознати с неговото изкуство, няма да има съмнение – той е най-големият.

Той остави много сираци на този свят. Толкова резервиран, че понякога изглеждаше опърничав (едновременно с това беше невероятно мил, с една естествена любезност, носеща печата на миналото), той се славеше с това, че е взискателен в работата като никой друг и капризен като малцина. От друга страна тези, които го познаваха, си спомнят за него с нежно вълнение и огромна тъга. Възхищението към големия диригент може да изглежда естествено, но в неговия случай са налице оценка и уважение към качествата на самия човек и разбиране към неговите недостатъци.

Освен огромния си музикален талант, Клайбер притежаваше и необикновената способност да предизвиква любов към себе си. На филм, заснет през 1970 г. (и вече достъпен на DVD), на който се вижда как Маестрото започва репетицията на увертюрата на « Прилепът » с оркестъра на Щутгартското радио. Това е една брилятна демонстрация на съблазняването. Клайбер ухажва музикантите, провокира ги, ласкае ги, дразни ги, възпламенява ги и в края на краищата ги покорява. Той може да бъде определен с една-единствена дума – неустоим. Той, който изглежда самотен и алергичен към светлината на прожекторите, успяваше да очарова всички, които се оказваха в неговото присъствие. Затова накрая всички го обожаваха с неговите неувереност и стеснителност, безпокойства и мании. На това се дължат ентусиазмът и удоволствието, с които говорят за него певци, музиканти, режисьори, изобщо всички, на които се е случило да го придружават в неговия път, било за кратко или за години наред. Добре е да предоставим на тези личности възможността да дадат своите лични свидетелства за този необикновен човек. Молбата ни да споделят нещо за него винаги е предизвиквала очевидно удоволствие: « Клайбер? Еeeeх... » и събеседникът ни се възпламеняваше само при споменаване на името му. Наистина друг подобен на него не ще има вече...