При отбелязването на 250 години от рождението на Моцарт, всички останали годишнини изглеждат по-незначителни и това е естествено. Строгият и взискателен Ерих Клайбер (Виена,1890 – Цюрих,1956) би помислил същото, но на 27 януари 2006 година се навършват петдесет години, откакто ни напусна превъзходният диригент, точно в деня на празнуването на двеста години от рождението на Моцарт.

На един хълм близо до Цюрих, с един прекрасен изглед към града и една приятна гора, е разположен и днес Гранд Хотел "Долдер". Там е пребивавало семейство Клайбер, когато не са пътували. Шумът е смущавал Ерих Клайбер, той се е затварял за да работи, изучава и почива в един апартамент с двойна врата. На 27 януари 1956 управителят на хотела господин Анчески, който се е грижил за Клайбер до степен на тактичност и добро обслужване, се учудил, че не е бил повикан да качи вечерята. Госпожа Клайбер  заминала в този ден за Италия, за да подготви подробностите за минисезона в Ла Скала за Страстната Седмица, през която Клайбер трябвало да дирижира "Парсифал" и била информирана от любезния и услужлив Анчески за сериозността на положението, получавайки нареждания да влезе в стаята. Ерих Клайбер бил починал...

Държа в ръцете си биографията на Клайбер, написана от Джон Ръсел, която купих в една антикварна книжарница, в чиито интериор имаше една излиняла изрезка с кратко изложение на книга, подписана от стария вагнеров критик Ернест Хюман – по-късно наставник на Валтер Лег – и публикувана в "Сънди Таймс". В изрезката има една чудесна фотография: Ерих Клайбер със своята изпъкнала брадичка и неговата жена, която му помага да се нагласи преди концерт. Нюман казва, че Клайбер е бил един изключителен артист и човек с голяма честност и духовна сила и ни обяснява колко много е страдал по политически причини и заради пречки в музикалния свят. Неговото последно изречение оставя един сладко-кисел привкус. “Мисля – казва Нюман – че умря, потънал в тъга и безнадежност.”

Има две обстоятелства в биографията на Клайбер, които трябва да се отличат. Първото е, че  останал сирак на шест години и неговата баба по бащина линия, която  живеела в Прага, го приютява; след години, вече във Виена, той живее с една своя леля. Това, без съмнение, поражда и усилва в него чувството за независимост, отговорност и неговата силна воля да върви напред.
И второто е, неговото непоколебимо решение да стане диригент, виждайки Густав Малер да дирижира своята Шеста симфония в "Музикферайн" във Виена през 1906 година. Когато си спомняме сега за Ерих Клайбер, трябва да имаме предвид също така един конвулсивен и изпълнен с несигурност свят: през 1934 година Клайбер напуска Берлинската опера (Щатсопер "Yнтер ден Линден"), защото не е бил съгласен с нацисткия режим, въпреки че не е бил евреин. Но неговият морал и неговата неподкупност не му позволяват да работи повече там.

Във Виена, Клайбер е посещавал едно от онези училища наречени Гимназия, където няколко години преди това е учил Стефан Цвайг, който описва атмосферата в този център така: “Изведнъж се разруши старият удобен и приятен ред, оспориха се нормите на “естетически красивото произведение”…Имахме усещането, че присъстваме при раждането на една нова ера, нашата, в която най-накрая се оценяват заслугите на младежта…: момчетата от училищните скамейки можехме да участваме в онези неистови и често ожесточени битки за новото изкуство...”

Клайбер не е имал такива романтични спомени и по-скоро е страдал от строгата атмосфера на онези сиви коридори и влажни класни стаи. Във всеки случай, бидейки малък, той е бил едно забележително и живо момче и  започнали вече да се проявават неговите дарби за властване, и в същото време, неговото противопоставяне на властта. След като преминали годините в Гимназията отишъл в Прага в консерваторията и започнал вече да работи, защото искал да направи нещо за да започне да дирижира. При един случай изпълнил ролята на перкусионист, бил е на тимпана и при едно изпълнение на "Дон Жуан" от Щраус, диригентът го упрекнал, че удрял по тимпана много бързо, на което младият Клайбер отговорил, че “ така е  написано  в партитурата".

Клайбер отивал от театър на театър (Дюселдорф през 1921 г., Манхайм през 1922), изграждайки си сам своя авторитет до звездното назначение през 1923 година като диригент на берлинската Щатсопер, където, както е известно, освен успешните интерпретации на големия репертоар, се е задълбочил в новата музика (премиера на "Воцек" от Албан Берг през 1925 след 137 репетиции!), което го довежда до конфронтация с националсоциалистите  и до неговото принудително изгнание.

От друга страна, ако неговата скучна Европа му доставяла едновременно удовлетворения и огорчения, Южна Америка и преди всичко Аржентина, са били едно благословение за Клайбер. По време на едно турне из Южния конус (Монтевидео-Буенос Айрес 1939/1940), Клайбер написал една поредица от писма до своята съпруга, които наподобяват един малък дневник, от който си позволявам да отделя няколко откъса: 


“Вторник, 19 септември 1939
(…)
От момента на сключване на съюза с Русия (и Германия) нямам повече доверие в логиката на етиката. Трябва да се радваме, че ти и децата се намирате в неутрална страна. Какво не бих дал да бъдем всички заедно и да ви видя тримата поне един ден, ти можеш да да си представиш това! Чувствам се уморен след като работих толкова усилено: Право да си кажа, мисля, че никога не съм работил така интензивно.”

Сряда, 29 септември 1939
(…)
Господин Сталин (който изглежда е постъпил при Хитлер като асистент) би трябвало да направи съюз с Ватикана и да обяви общ мир по време на Коледа. Тогава би могъл да бъде номиниран като Генерален музикдиректор на ескимоския народ. Получих много интересно писмо от Маузи Вагнер. Намира се в Трибшен, близо до Люцерн и е прекарала няколко дни с Тосканини. Тя казва, че аз съм единственият жив диригент, за когото Тосканини се изказва с похвали. Останалите той ги разбива на пух и прах. Маузи очаква революция в Германия. Нейните братя са на фронта и нейната майка не е така близка с Адолф Хитлер както е била преди. Тази нощ е генералната репетиция на "Орфей". И в полунощ ще вдигна тост за твое здраве и със сок от грозде!”

Сряда, 23 октомври 1939
Ще ти изпратя днес една телеграма, за да ти кажа, че всички документи на децата са в ред и че Генералният консул в Женева има инструкции да ви помага да заминете от Швейцария. Надявам се ,че ще можеш да пътуваш с Нептун (14.11. – 9.12) или с Океания (14.12 – 30.12). Във всеки случай, изпрати ми телеграма, когато си решила. Сега трябва за изучавам аржентинска музика и днес ми остават две репетиции за Вагнер - Парсифал”... 


Такъв е бил животът на разделените семейства. Някои са имали по-тежък живот. И противно на това, което може да мисли Ернест Нюман, семейство Клайбер са преживели щастливи дни в Аржентина, славни вечери в "Театро Колон" и Ерих е бил под влияние на близостта и екстровертния характер на една страна, която го е приела с толкова любов и възхищение. След края на войната се връща в Европа с триумфални успехи в "Ковънт Гардън" и неуспешен опит да дирижира отново в Щатсопер в Берлин, отново заради несъгласието си с политическите властници.

Освен в "Театро Колон" или някое друго място в Америка, почти не е имал честване в Европа. Всичко е било сдържано. Да отдадем заслужена почит на големия Ерих Клайбер, да чуем неговия Бетовен (трета, пета, шеста, седма и девета симфонии), неговата "Сватба на Фигаро" и неговия "Кавалер на розата" (всичко издадено от DECCA), и да се насладим още веднъж на изкуството на този чудесен, всеотдаен, дисциплиниран, голям професионалист, какъвто е бил Ерих Клайбер. Неговите останки почиват сега в гробището "Хьонгерберг" в Цюрих и е сигурно, че някой ще си спомни и ще положи цветя от името на всички, които се възхищаваха от него...

Карлос Хинебреда, Buenos Aires, Argentina.

На 27 януари 2011 година се навършват 55 години от кончината на емблематичният за 20 век австрийски диригент Ерих Клайбер.

След като през лятото на 2010 бе чествана 120 годишнина от рождението му, на 27 януари 2011г. от 18 до 21 часа в Западно фоайе на Националната библиотека "Кирил и Методий", ще бъде почетена паметта му с изложба, наречена „55 години от смъртта на австрийския диригент Ерих Клайбер".

Организатор на изложбата е Томислав Вичев, автор на книгата "Ерата Клайбер", който заедно с композитора проф. Васил Казанджиев ще изнесе лекция по темата.

На II етаж и Заседателна зала ще бъде направено мултимедийно представяне на официалната биография на Ерих Клайбер от Джон Ръсел на български език.

Клайбер е роден във Виена. Решава да стане диригент още като студент в Пражка консерватория, след като наблюдава как Густав Малер дирижира своята 6-та симфония. През 1923г. става генерален музикален директор на Берлинската държавна опера. В допълнение на стандартния репертоар, той представя непознати творби като "Лунният Пиеро" на Шьонберг, "Йенуфа" на Яначек и др., и след като дирижира изумителните 132 репетиции, той прави премиера в Берлин на "Воцек" от Албан Берг.

Подава оставка в Берлин в знак на протест на политиката на нацистка Германия, която изпитва враждебност към атоналната музика. Появява се след това като гост диригент в Лондон, Прага, Брюксел, Буенос Айрес, Амстердам и Залцбург.

През 1934г. Клайбер се установява в Буенос Айрес и по-късно става гражданин на Аржентина. За известно време обикаля из Южна Америка с различни оркестрови състави.

През 1954г. отново се връща и оглавява Берлинската опера, но отново напуска поради неодобрение на тогавашната политика на комунистите.

Въпреки ентусиазма си към музиката на 20 век, той е известен с щателното си репетиране и с фино премерените си интерпретации на творби от Бетовен и Моцарт. Дори в Берлин, където творбите от класическия и романтичния период са добре познати на изпълнителите, той прави по 5 репетиции преди концерт. Перфекционист по природа, той държи на автентичното придържане към партитурата. Според него "има само двама врагове на доброто изпълнение: единият е рутината, а другият - импровизацията."

Неговият запис на 5 симфония на Бетовен за компанията DECCA е обявен за най-изтънчената звукозаписна интерпретация на всички времена, на тази толкова често записвана творба.

Erich Kleibers 50. Todestag
Gedenken an den groЯen Dirigenten Am vergangenen Freitag, am 27. Jдnner, wurde weltweit des 250. Geburtstages von Wolfgang Amadeus Mozart gedacht, ganz besonders natьrlich auch in Ц1. Verstдndlich, dass daher andere wichtige Gedenktage in den Hintergrund treten mussten.

So auch der 50. Todestag des aus Wien stammenden Dirigenten Erich Kleiber, des Vaters von Carlos Kleiber. Ausgerechnet an Mozarts 200. Geburtstag - also vor 50 Jahren - ist Erich Kleiber vцllig unerwartet in einem Zьricher Hotel gestorben. Kein Dirigat zum Mozart-Geburtstag
Ganz im Gegensatz zu vielen anderen seiner Kollegen, wollte Kleiber aber an diesem groЯen Mozart-Gedenktag nicht dirigieren. Wenn man so will, war allein das schon ein ganz typischer Charakterzug von dieses Dirigenten, der seine ganze Karriere lang stets nur sehr schwer einschдtzbar gewesen ist. Einer der hervorragendsten Dirigenten
Ohne Zweifel zдhlte Kleiber ja seit den 1920er Jahren zu den wichtigsten Dirigenten seiner Zeit. Relativ klein - gemessen an seiner Bedeutung - ist hingegen sein Vermдchtnis auf Bild- und Tontrдgern, vor allem was z. B. Verdi betrifft - war er doch nicht unwesentlich an der seinerzeitigen deutschen Verdi-Renaissance beteiligt.

So hat Kleiber etwa 1932 als Generalmusikdirektor der Berliner Staatsoper die dortige Erstauffьhrung der "Sizilianischen Vesper" mit einem kaum zu ьberbietenden Star-Ensemble zu dem u.a. Anny Konetzni, Helge Rosvaenge, Heinrich Schlusnus und Emanuel List zдhlten, geleitet. Und knapp 20 Jahre spдter, im Verdi-Jahr 1951, dirigierte er dieses Werk auch beim Maggio Musicale Fiorentino. Dort stand ihm allerdings nur fьr zwei der дuЯerst anspruchsvollen Rollen eine дhnlich adдquate Besetzung zur Verfьgung. Das aber waren damals immerhin Maria Callas und Boris Christoff.

  Erich Kleiber (1890-1956)
Geboren wurde Erich Kleiber am 5. August 1890 in Wien. Sein Vater war Professor fьr Griechisch, Latein und Deutsch, ein durchaus auch musisch begabter Mann. Seine Mutter stammte aus Prag und war die Tochter eines hochangesehenen Hofwagenmachers.

Erich Kleiber hat in seiner Jugend in Wien noch die Mahler-Дra an der Hofoper erlebt, die ihn geprдgt und wohl auch in seiner spдteren Kompromisslosigkeit bestдrkt hat. So hat er z. B. Mahlers angeblichen Ausspruch, wonach Tradition mit Schlamperei gleichzusetzen sei, quasi sachlich korrigiert, wenn er meinte: "Routine ist der Tod der Musik". Beginn in Prag
Kleiber hat in Prag neben Musik auch noch Philosophie und Kunstgeschichte studiert und dort auch seine berufliche Laufbahn begonnen.

Zunдchst als Korrepetitor und als Chorleiter, danach ging Kleiber in die deutsche Provinz - nach Darmstadt, Dьsseldorf und Mannheim, bis ihn schlieЯlich 1923 ein Ruf nach Berlin erreicht hat. Schicksalsstadt Berlin
Und Berlin wurde dann im wahrsten Sinne des Wortes sein Schicksal. Ein дuЯerst fruchtbares Jahrzehnt als Generalmusikdirektor lag damals vor ihm. Hier hat er an der Staatsoper unter den Linden im Dezember 1925 Alban Bergs "Wozzeck" erfolgreich uraufgefьhrt.

Mit Hitlers Machtergreifung aber wurde ihm das politische Klima immer unertrдglicher. Trotz groЯer Zugestдndnisse seitens der braunen Machthaber verlieЯ Kleiber schlieЯlich 1934 die Berliner Staatsoper. Tragischerweise sollte sich Дhnliches dann mehr als 20 Jahre spдter - und ebenfalls in Berlin - auch mit den Kommunisten wiederholen. Und auch sie hat Kleiber ьberdeutlich in ihre Schranken verwiesen. Buenos Aires, Zentrum in der Emigration
Mit Kleibers Abgang aus Berlin hatte fьr Kleiber das begonnen, was sein Biograf John Russel als sein "Vagabundenleben" bezeichnete. Kleiber reiste in diesen Jahren der Emigration sehr viel.

Zu einem Zentrum seiner Tдtigkeit wurde damals vor allem das Teatro Colon von Buenos Aires. Dort gelang es ihm immer wieder, erstrangige Kьnstler aus der Alten Welt hinzulocken. Wieder zurьck nach Europa
Trotzdem: Nach Ende des Krieges trieb es Kleiber doch bald wieder nach Europa zurьck - nach Wien, nach Berlin, nach Italien.

Ebenso gastierte er beim Rundfunk in Kцln, wo er auch zwei komplette Opern einspielte: Beethovens "Fidelio" noch im Jдnner 1956, also wenige Tage vor seinem Tod, mit Birgit Nilsson, Hans Hopf, Gottlob Frick, Paul Schцffler Pizarro, Ingeborg Wenglor und Hans Braun. Im Jahr davor war es Webers "Freischьtz" mit u.a. Elisabeth Grьmmer, Rita Streich und Hans Hopf. "Rosenkavalier", mit Kleibers Namen verbunden
Eine Oper, die wie kaum eine andere mit dem Namen Kleiber verbunden ist - und zwar sowohl mit Erich Kleiber, wie spдter dann auch mit seinem Sohn Carlos - ist der "Rosenkavalier" von Richard Strauss.

Neben der berьhmten Wiener Platteneinspielung mit Maria Reining, Sena Jurinac, Hilde Gueden, Walter Weber und Alfred Poell aus dem Jahr 1954 gibt es auch den Mitschnitt von den Mьnchner Opernfestspielen 1952, ebenfalls mit Maria Reining als Marschallin, sowie mit u.a. Erna Berger, Elisabeth Grьmmer und Karl Kamann. Fьr Wien zu unbequem
Die Tragik seines Kьnstlerlebens war, dass Erich Kleiber in seiner Geburtsstadt Wien eigentlich nie richtig FuЯ fassen konnte, nie eine fixe Stellung inne hatte. Den dafьr war er seinen Landsleuten einfach nicht bequem genug.

Obwohl - gerade in seinen letzten Jahren schien sich doch noch eine engere Verbindung anzubahnen, nicht zuletzt aufgrund seiner Plattenerfolge mit den Wiener Philharmonikern. Eine charakteristische Geschichte
Dazu gibt es auch eine fьr ihn ganz typische Geschichte: Kleiber war einmal in einem renommierten Opernhaus - es kцnnte durchaus Wien gewesen sein - eingeladen, den "Rosenkavalier" zu dirigieren (schlieЯlich waren drei "Rosenkavalier"-Auffьhrungen im Jahr 1951 seine einzigen Staatsopern-Auftritte).

Er verlangte fьr dieses Gastspiel drei volle Orchesterproben. "Das ist vцllig unnцtig", wurde ihm versichert, "unser Orchester kennt das Werk praktisch auswendig". Kleibers Antwort: "In diesem Fall muss ich allerdings auf sechs Proben bestehen!" "Hausgott" Mozart
Beim Gedenken an Erich Kleiber aber darf natьrlich sein "Hausgott" Wolfgang Amadeus Mozart nicht fehlen:

Diesem hat er mit seiner berьhmten Wiener "Figaro"-Aufnahme aus dem Jahr 1955 mit den Wiener Philharmonikern und den Solisten Lisa della Casa, Hilde Gьden, Cesare Siepi, Alfred Poell, Fernando Corena, Murray Dickie, Hugo Meyer-Welfing und Harald Prцglhof gehuldigt.
  Text: Gottfried Cervenka, 2006.

Копирането с некомерсиални цели е разрешено!

Check the link:

http://www.youtube.com/watch?v=aJ-NxgAodtc

At last! Smeoone who understands! Thanks for posting!