Това, че позицията и дейността на диригента има общо с властта над оркестъра и публиката, никой не е по-ясно обяснил от Елиас Канети, който в своя основен теоретичен  труд Масата и властта, появил се през 1960 година, но много десетилетия преди това замислян, е формулирал няколко съществени страници за диригента едновременно като феномен на силата и масата и като власт над масата. Който нищо не знае за властта, така казва той, може да научи всичко съществено от наблюдението на диригента. Това, че диригентът стои единствен изправен в залата, е вече един решителен знак, че той, имайки партитурата, единствен държи в ръка  законника на изпълнението на музикалното произведение, докато музикантите имат   своите отделни гласове, слушателите нормално – само програмата пред себе си. Диригентът следователно е всезнаещ и вездесъщ, защото  има общото в главата си и пред очите си. Той знае какво трябва да прави всеки един и знае  какво прави всеки, нищо не пропуска. Неговото ухо претърсва въздуха за забранено и тъй като по време на изпълнението светът не трябва да се състои от нищо друго, освен от представянето на произведението, диригентът е владетелят на света за продължителността на изпълнението – така е според Канети. Напълно подигравателноТеодор Адорно допълва   в своите наблюдения за диригент и оркестър, че                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                             диригентът  символизира власт също така чрез своето облекло „заедно с това на господаря и на размахващия камшик човек от конюшнята в цирка; наистина също и това на оберкелнера, любезен за слушателите: такъв един господар и наш служител обича да регистрира нещо неосъзнато”. Още младият Рихард Вагнер е мечтал за това: да не бъде нито император, нито крал, но да стои изправен внушително както един диригент, и Вагнер в своето съчинение За дирижирането е оставил след себе си едно от най-ценните разсъждения за тази наистина неизучаема  професия, които и днес лежат на сърцето на всеки привърженик на това тайнствено изкуство. В едно любовно-иронично стихотворение, в изисканата форма на сонет, младият още лирик Франц Верфел очертава варианти на представите и интерпретациите на диригента. То се казва Диригентът и без съмнение се отнася до приятеля му Бруно Валтер :

Той подава на цигулките цвете,

И ги кани шеговито на танц.

Отчайващо моли  медните духови инструменти за блясък,

И подхвърля на флейтите по детски няколко трохи.

Дълбоко се прекланя пред светилището

на пианисимото, на звуковата дарохранителница.

Но брулят бури лястовичата опашка на фрака,

когато той подбужда “тути” към слава.

С юмрук държи той здраво заключителния акорд.

След това се чуди  безпомощно на място като засаден,

като клоун след разпространения звук.

На края, това че ръкоплясканията благодарейки, упреква,

Показва той с отегчителни черти на спасител,

и ни принуждава да го смятаме за способен за нещо по-голямо...