Подобно на всички големи мълчаливци, Карлос Клайбер не преставаше да кара другите да говорят за него. Концертите му ставаха все по-редки, но всеки от тях се превръщаше в събитие. Тайнствеността с която се обграждаше, правеше кратките му изяви още по- красноречиви и увеличаваше възхищението към неговия гений. Смъртта му на 13 юли настъпи след поредното дълго мълчание, а официалното съобщение
за нея бе направено седмица по-късно. Наистина, тoй беше станал легенда дълго преди това. Погребан е в едно малко село в Словения, редом до съпругата си, която почина няколко месеца преди него.

І. Животът на Карлос Клайбер е една загадка. Един “детектив” би могъл да разследва много следи. Всички са добри и...объркващи.

Клаудио Арау отбелязва в разговор : “Току-що чух как дирижира синът на моя приятел Ерих Клайбер. Той e по-гениален дори от баща си!” По-късно Херберт фон Караян ще добави : “Той е гений, но дирижира само, когато хладилникът му е празен”. Така започва легендата за “ужасното дете” на диригентския подиум. За Светослав Рихтер, той е “Най-великият диригент, който съм срещал и може би най-великият в света изобщо.” Най-големите оперни театри в света му правят златни предложения, оркестрите мечтаят за неговата палка. Човекът дирижираше, където му харесва, когато му беше приятно и...когато хладилникът е бил празен.
Трябва да е бил пълен на 24 февруари 1992, когато Париж напразно го очаква. Подобно на Марта Аргерих, той никога не е подписвал договор. Подобно на Артуро Бенедети Микеланджели, той често отменя концерти. Никога не е давал интервюта. Без агент. Винаги свободен. Той се измъкна от системата. Поради своята праволинейност? Поради ексцентричността си? Един дeн той споделя с приятел, че иска да се посвети на семейството и децата си за разлика от баща си, който е бил отдаден изцяло на работата си. Но децата му порастнаха, а той дирижираше все по-рядко. През последните 20 години от живота му неговият концертен репертоар се състоеше от Бетовен 4, 5,  и 7 симфония, Брамс 2 и 4-та, Моцарт 33 и 36-та, Хайдн 94-та, Шуберт 8-ма, “Животът на героя“ на Рихард Щраус, увертюрата на “Вълшебният стрелец”, увертюрата на “Прилепът” и виенските валсове за Новогодишните концерти - 1989, 1992. По време на репетиция на “Кавалерът на розата” в Ла Скала, той споделя с музикантите : “Моят баща ми казваше : прави каквото искаш, но никога не дирижирай валс – това е най-трудното нещо на света. За съжаление не последвах съвета му.”

Фигурата на баща му е белязала завинаги психологията на Карлос. В отношенията си с хората, Ерих Клайбер е доста суров, а в същото време дирижира всеки концерт като “любовен акт”. Бащата на Ерих (дядо на Карлос), е бил учител по гръцки, латински и немски, а за развлечение се занимавал с философия. Едва петгодишен Ерих Клайбер загубва баща си, а година по-късно и майка си. След позакъсняло обучение по цигулка и пиано, той се озовавa в един младежки оркестър и репетитор в операта преди да бъде ангажиран в Дюселдорф, за да дирижира “Фиделио” след една-единствена репетиция. Той дирижира премиерата на “Воцек” през 1925 г., а през следващата година се оженва за американка – Рут Гудрих., която ще му роди две деца : Вероника и Карлос. Когато нацистите идват на власт той, заедно с Фуртвенглер, се застъпва за Хиндемит, а през 1934 г. напуска поста си на директор на Държавната опера в Берлин, за да протестира срещу забраната на “Лулу”. Обосновава се със следните думи : “Музиката е свободна като въздуха или слънчевата светлина”...

Свидетелство от Армин Жордан, диригент :
"Срещахме се често през 1953 и 1954 г. в операта в Цюрих, в която и двамата дирижирахме. Той беше много човечен и интелигентен. Хуморът му не се харесваше на всички, но фантазията и въображението му бяха безгранични. Когато се изправяше пред оркестъра, той грееше. Обичаше музиката и тази любов беше взаимна. Той беше разглезеното дете на диригентския подиум, доста мързелив всъщност, с минимални технически умения, но с огромен талант, с който караше оркестъра да звучи с невероятни поезия и чувственост. Може би няма да одобри това, че говоря за него и нарушавам неговия обет за мълчание, но той ми липсва и ми е приятно да си спомням за него."

Възползва се от едно турне в Южна Америка, за да се настани в Буенос Айрес със семейството си. Извършва истинска мисионерска работа в Уругвай, Чили, Куба. Връща се в Берлин в началото на 50-те години и отново напуска поста си, за да протестира срещу намесата на комунистите в музикалния живот. Умира в Цюрих на 27 януари 1956 г.в деня на 200-годишнината от рождението на Моцарт. Не е лесно да бъдеш син на такъв човек!

Подготовка и вдъхновение

Карлос е роден на 3 юли 1930 г. в Берлин. Още съвсем млад той започва да композира (като баща си), да свири на пиано и тимпани. Сериозното си музикално обучение той започва доста късно, в Теaтро Колон в Буенос Айрес. Когато на 19 годишна възраст той заявява желанието си да стане диригент, баща му се противопоставя. А могло ли е да бъде иначе? Та нали Тосканини също е казал на дъщеря си Ванда: “В семейството няма да има второкласни музиканти!” Могъл ли е суровият Ерих да предположи, че това дете, този нервен, блестящ, фантазиращ дилетант ще се превърне един ден в този "бог на оркестъра", който ще хвърли музикалния свят в транс?
Подчинявайки се на баща си, през 1949 г. Карлос се завръща в Европа и изучава химия в Цюрих. Каква по-добра школа за един музикант, който ще стане Лавоазие на оркестровия тембър. Въпреки всичко, той се завръща в Буенос Айрес, за да довърши музикалното си образование, дирижира през 1952 г. в Ла Плата своя първи концерт и постъпва като репетитор в Мюнхенската опера. Дебютира в Потсдам с "Гаспароне" на Мильокер под псевдонима Карл Келер и e ангажиран като диригент в оперите на Дюселдорф, Цюрих, Щутгарт, Мюнхен преди да направи своя дебют във Виенската опера с "Тристан и Изолда" през 1973 г. Казват, че Карлос е дирижирал, облечен във фрака на своя баща, че е използвал неговите партитури, изпълнени с бележки. Възможно е. Но по-важното е, че се е ръководил от абсолютното правило на Ерих Клайбер, който не обичал вдъхновението и който не спирал да повтаря “Всичко е в подготовката”. Никой диригент никога не се е явявал пред оркестъра така подготвен, както Карлос Клайбер. Към подготовката, той ще прибави вдъхновението и това е тайната на неговия гений.

“Бъдете търпеливи с мен”

В допълнение към своята работа Карлос Клайбер често посещава репетициите на други диригенти, особено тези на Херберт фон Караян. Криста Лудвиг е била изненадана, кaто го забелязала да присъства на всички репетиции на “Кавалерът на розата”, която тя записвала с Херберт фон Караян. “Какво правите тук, Mаестро" – попитала го тя . “Докато моите колеги печелят пари, аз се уча“ – отговорил той с характерната за него скромност. Той присъства и на всички репетиции на “Пръстена”, които Караян прави в Залцбург, въпреки че никога не е дирижирал тази творба. Тази своя привичка той запазва през целия си живот. Беноа Фроманже си спомня, че Карлос Клайбер присъства на всички репетиции на своя приятел Рикардо Мути, когато той е дирижирал оркестъра на Баварското радио през 90-то години. “Мути пристигаше един ден по-рано, за да го прекара c Карлос Клайбер в дома му, разположен в предградията на Мюнхен.” – разказва един флейтист.

Криста Лудвиг : “Един изключителен спомен”
Работила съм с него само веднъж, в “Песен на земята” от Малер във Виена -1967. Спомням си колко щастлива беше майка му от факта, че той дирижира един голям оркестър. В края на произведението той изиска от мен едно pianissimo, което беше чуто по-добре от диригента и оркестъра, отколкото от публиката и критиците. Но този спомен остава за мен изключителен...

Безразличен към парите, Клайбер винаги изисква броят на репетициите да съответства на нивото на неговия артистичен идеал : 34 за “Воцек” в Мюнхен, 17 за “Бохеми” (“Тосканини е възкръснал!” – пише италианската преса). Откривайки, че в продължение на 13 сезона “Тристан” не е поставян в Ла Скала и някои млади музиканти не познават добре партитурата, той изисква 17 допълнителни репетиции. По време на почивката не спира да изразява недоволството си : “Защо продължавам да дирижирам. Не успявам да Ви накарам да разберете какво искам. Би трябвало да прекратя.”
Въпреки, че музикантите го обичат, отношенията му с оркестрите са понякога бурни. “Веднъж - спомня си Армин Жордан - той нарече цюрихските музиканти “абсолютни идиоти”. Директорът го помоли да поднесе своите извинения на оркестъра. На следващата репетиция Клайбер се обърна към оркестъра - “Е добре, оттеглям “абсолютни”, под колективния смях на музикантите.”
В работата си, той най-често използваше една неустоима смес от чар и хумор, за да постигне това, което иска. Понякога дори умоляваше: “Бъдете търпеливи с мен, ще видите, ще стане много хубаво.”
Когато дава указания на оркестрантите, интелигентността му доминира.
На музикантите от оркестъра на Югозападното радио Stuttgart (1970), които са като слонове спрямо виенската лекота в увертюрата на “Прилепът”, той отчаяно (и постепенно с все по-голям успех) се опитва да внуши подходящото настроение : “Бъдете по-непочтени, по-похотливи, натиснете струните с лъка сякаш докосвате косъмчетата по нечия кожа...свирете технично, неизразително. В техниката се съдържа самата изразителност, нали? Аз искам да се наслаждавам, ние сме тук за това, нали? Свирете този пасаж сякаш се измъквате с касата. Деградирайте ритъма от стакато в пародия... Няма достатъчно никотин и катран... Приемам всичко, което ми предлагате от момента, в който се разбираме.”
В началото на увертюрата на “Вълшебния стрелец” със същия оркестър му хрумва следната блестяща идея :  "Не започвайте едновременно, винаги оставяйте колегата Ви да започне пръв.” Той има вкус към сексуалните метафори и ги използва, за да бъде сигурен, че е разбран добре, но също така поради вкуса си към провокация и със сигурност заради това, че музиката и за него e “любовен акт”, каквато е била и за баща му. Един ден, когато изисквал от оркестъра да не изпълнява дадена фраза два пъти еднакво, един от музикантите, го запитал как именно да я изпълняват. Клайбер помислил малко и отговорил: ”Представете си, че правите любов и сменяте позата”. Френски музиканти биха се посмели искрено, но не и германците. Още по-малко докато се репетира симфония от Брамс! Определено не всички оценили високо тази метафора.

Беноа Фроманже : “Бяхме смаяни”
Флейтист, преподавател в Hochschule в Берлин, той е един от малкото френски музиканти, работили под диригентството на Карлос Клайбер. “В моя живот на музикант освен от Бърнстейн, най-много съм бил впечатлен от Карлос Клайбер. Той налагаше максимална простота в стила, изискваше от нас по-малко изразителност и вибрато, за да открие същността на музиката. Той нямаше ясната техника и жестове на един Мазел, по-скоро стилът му беше близък до този на Фуртвенглер : интересуваше го духа. Бяхме смаяни от неговата култура и чувствителност, от рафинирания му вкус. Той често се надсмиваше над себе си, разказваше ни анекдоти. Въпреки, че беше много взискателен, изпитвахме истинско удоволствие да свирим с него, защото той разбираше предназначението на музиката."

Карлос Клайбер имаше невероятно чувство за хумор. По време на карнавала, той се появи пред смаяните музиканти на Мюнхенския оркестър, облечен като Борис Бекер с тенис ракета в ръка. ”Той беше толкова интелигентен, че можеше да се смее на всичко, дори на един концентрационен лагер - спомня си Аримн Жордан – Това отношение неизбежно го водеше към самотата.”

Когато го канят да присъства в Аудиториума на Лувъра на тържество в негова чест, той отговаря писмено: “Сигурно ще имам някои концерти, но бих могъл да ги отменя и да дойда...”
Челибидаке сигурно не се е смял много, когато, след като публично е критикувал Караян, получава пощенска картичка, изпратена "от небето" от Артуро Тосканини и написана със зелено мастило : “Скъпи Сергиу, татко Йозеф, Волфганг Амадеус, Лудвиг, Йоханес, Антон и аз декларираме, че всички твои темпа са погрешни и всички ние сме лудо влюбени в Херберт...”
Клaйбер е твърде сдържан по отношение на философските претенции на Челибидаке. Той самият търси истината по един естествен начин, дори и тази истина да е различна всеки ден. “Неговите жестове никога не бяха предназначени за публиката, свидетелства Армин Жордан. Единствената цел на тяхната изразителност беше да вдъхнови музикантите.”

Докато отклонява молбите на Берлин, Виена, Залцбург или Ню Йорк, той дирижира каквото си поиска, на датата която му е удобна, на цената която той е определил. Така, през 1996 г. той приема да дирижира c Баварския държавен оркестър в Аугсбург срещу последния модел на Ауди А8, който струва 100 000 евро. Хладилникът му е бил пълен, но явно е имал желание да си смени колата.
През 1999 г. той дава своя последен концерт, но не в Париж или Чикаго, а на Канарските острови. Четири концерта в Лас Палмас, Санта Круз, Валенсия и Калиари (Сицилия) с четвърта и седма симфония на Бетховен. Беноа Фроманже, по това време флейтист в оркестъра на Баварското радио разказва : “Оркестърът беше под невероятно напрежение. Той знаеше много точно какво иска да получи. Репетициите бяха много разредени, за да не го изморяват, но успяхме да свършим много работа, с която постигнахме невероятни чувствителност и рафинираност. След края на последния концерт той каза “До скоро, надявам се...”
Той не се връща повече на подиума. Карлос Клайбер умира на 74 годишна възраст, на 13 юли, в Конисица, селце на 55 км. източно от Любляна, столицата на Словения, където той често е дирижирал безплатно.
Това е родината на неговата съпруга, словенска балерина, която умира през декември 2003. Смъртта му е оповестена на 19 юли, два дни след погребението, което се е пазело в тайна. Последен ритник към системата от един фантастичен диригент, посветен на абсолютното...


Оливие Белами
Le monde de la musique,
Septembre 2004