Перфекционизмът на Клайбер (това при един диригент, който е могъл да прави своите първи грамофонни продукции веднага с Виенските филхармоници),  изглежда че го кара да мълчи. Това достига своята кулминация в Дрезденската звукозаписна продукция на Вагнеровата опера Тристан и Изолда, която и до днес гъмжи от слухове. Клайбер имал на разположение Дрезденската щатскапеле, когато идва през август 1980 година в студиото, тогава, както и днес, един от най-добрите немски оркестри, който е бил хвален от самия Вагнер като „най-съвършения инструмент на немското Отечество”. Клайбер е имал мечтани условия: преди всичко десет пълни оркестрови репетиции в дрезденската църква “Лукаскирхе”, след това през октомври - 20 сеанса за запис с всички участници и записи в правилната последователност от начало до край, а само прелюдиите към първо и трето действие трябвало, както е било общоприето, да се разучат и запишат най-накрая. Клайбер е имал Маргарет Прайс по негово желание за ролята на Изолда. Тя не е Вагнерова героиня, но е един чудесен лиричен сопран с възможности  и с изискана красота на гласа, която не е пяла на сцената Изолда нито преди, нито след това; и той е имал на разположение  Рене Коло като Тристан. При записите на Тристан е имало развихряне на страсти, които са довели до скандал в средата на трето действие /за точната причина за това липсват информации, но причините са по-скоро свързани с оркестъра, отколкото с певците/. Клайбер се втурнал навън, обявил прекъсване на записа, който вече е струвал баснословна сума и в действителност не е прекрачил повече звукозаписно студио. Какво трябвало да се направи? Решаващият пасаж на Тристан е бил по-късно допълнително синхронизиран, краят на произведението, противно на правилото, бил вече записан и що се отнася до липсващите прелюдии, продуцентът е оставил за  щастие при първата репетиция лентата да върви. Но не всички пасажи били в състояние, които в специалния жаргон се наричат „умрели”, което трябва да означава: узрели за публикуване. Което е умряло, е консервирано за вечността – Клайбер изпитвал ужас от некрофилния елемент на този вид съхранение, от друга страна, и това е било противоречие в него самия; той не обичал толкова  и живите записи, защото те не могли да бъдат перфектни. Клайбер не разрешил да се издаде това, което не било още умряло, но било „в кутията”. Едва две години по-късно се достигнало до един вид завършек, както съобщава Петер Гюлке, който помагал като асистент в Дрезден и присъствал на опита да се направи публикация от материала. Накрая всичко завършило: бил сглобен един продукт и, както казва Гюлке, използвал нетърпението и умората на Клайбер за да го склони към разрешение за публикуване. Незабравими за Гюлке са думите, които Клайбер е казал на сбогуване: „Вие  ме направихте днес най-нещастния човек на света!” Тук изглежда подходящо изказването на един член на Дрезденската щатскапеле по време на записите, предназначена за диригента: „Сега зная, как ранните християни са ставали мъченици.” Също така тук отново подхожда Густав Малер: „Някои се грижат за себе си и съсипват театъра. Аз се съсипвам и се грижа за театъра.” На готовия запис на “Тристан” настъпва разделение на духовете, което трае и досега. Това е единственият запис на Клайбер, който предизвиква противоречиви реакции. Има слушатели, които ясно предпочитат живите записи на изпълненията на Клайберовия Байройтски Тристан от 1974-1976, които той самият никога не разрешил  за  издаване.