Една картина на неописуема комичност. Една идилия, пренесена по сатиричен начин в настоящето. До какво това трябва да доведе, се пита зрителят? Безнадежден случай, може дa подозира човек. Обаче тогава „удря” Карлос Клайбер и с един  негов удар сборището от лешникотрошачи се превръща в един кръг от магьосници, които увлекателно предават в тонове всички вълшебства на Романтиката. Както в един разказ от Е.Т.А. Хофман  полупрозрачната сива действителност на ежедневието  на оркестровата репетиция се слива в едно царство на чудото пред не виждащото повече, но само чуващо око.

          Тази репетиция е описана, така изглежда, в нашия въвеждащ цитат.   Тук имаме съсухрения, добродушен вид на човешкия род, от който изглежда се състои немският оркестър, тук е неволната комичност на средновековната, груба дървена гравюра на неговите костеливи движения – истинска пародия на Хомо Сапиенс. Обаче сега пред оркестъра застава не само един виден отмервач на такта, който още повече да го прави да бъде една в лошо настроение маса, но с крилата фантазия геният, който прониква в полу-животинските тела на  кротките  оркестранти и се налага със своя демоничен дух.

          Кой е той, който е направил това митологично описание на една оркестрова репетиция, която би могла да бъде  само онази на Карлос Клайбер от 22 април 1970? Това е Нитше, който почти 100 години преди това е описал предварително тази репетиция в края на своя пети доклад За бъдещето на нашите образователни институции  /картината на една „истинска образователна институция”, която той в съвременния университет, в който се обработва само една отпусната маса от уважавани  отмерващи такта, не можа да разпознае - също и в това отношение той изглежда, че предсказва нашето настояще/.

          Карлос Клайбер, член на Баварската академия на изящните изкуства, умира на 13 юли в малкия словенски град Конишица, родното място на своята, половин година преди това починала съпруга – и десет дни след своя 74 рожден ден. Академията посвети  на своя възхитителен и много обичан член едно възпоменателно тържество с доклад от Йенс Малте Фишер, който предизвика едно толкова шумно въодушевление, че почти всички искаха непременно да прочетат нещо за него. Затова нищо не бе така близко до ума, освен да  отворим с него нашата „Малка библиотека на Баварската академия на изящните изкуства”.   

          Ние, родените и жителите на Мюнхен имахме щастието, че Карлос Клайбер живя тук дълго време и избра Мюнхен за своя музикална столица в течение на много години. Спомените за неговите изпълнения на Травиата и на Отело, на Кавалерът на розата и на Прилепът, както и на неговите концертни явявания в Националния театър изпълват и днес онзи, който е имал щастието да ги преживее, с блаженнни трепети. Какви спомени са това! Може би за едно представление на Отело в дълбоко заснежения  Мюнхен със заболелия от тежък бронхит Пласидо Доминго, чието кашляне изведнъж се появи и в ролята, и който получи позволение от Клайбер заради тази здравословна причина да си отиде… За Бохеми, в която той, който много рядко идва на пулта, решително се появи, защото случайно вървял по пътя и научил, че предвиденият колега се е разболял… За пасажите с дървените духови инструменти в Травиата, чиято тежка меланхолия човек никога няма да чуе така отново, за омаята и строгостта на Кавалерът на розата  и за представленията на карнавалния вторник на Прилепът, на които Клайбер след паузата се появява на пулта преоблечен, ту като индийски гуру, ту - като и това бе върхът на всички появявания на Клайбер на сцената - като Борис Бекер: в тенисно облекло, с къси панталони; при диалозите разполагайки се върху едно кресло и смучейки едно шише Кока-Кола, с поставени крака върху диригентския пулт и с ракета за тенис в дясната ръка. Това бе дразнещо, но човек бе свикнал с чудесните, чисто и просто безкрайно дълги ръце на Клайбер, както и с изобщо неговия диригентски стил, който привлича като магия зрителя не само акустично, но и оптично, поставя го в едно опиянение и свързва оркестър и публика  винаги отново дионистично, така че човек забравя principium individuationis /неделимото начало/. И тогава изведнъж... една тенис ракета, вместо финната, даващи знаци дясна ръка?! Обаче, о чудо, всичко звуча под ракетата също така свързващо, както под финно разчленената дясна ръка – и тогава Клайбер би оставил след няколко минути спортния инструмент настрана...Той не направи така, задържа го до последния тон в ръка и слушателят не забеляза никаква разлика при това несравнимо дирижиране на Прилепът.

          Странно, този гениален музикант бе един почти болезнен скептик, свръх- чувствителен самокритик, който в течение на своята кариера, която съвсем многостранно бе започнал, смяташе, че може да се справи само с малък брой произведения.  Когато веднъж Волфганг Савалиш дирижираше Дон Жуан и Клайбер стоеше зад сцената и слушаше благоговенно, мюнхенският оперен шеф си позволи в паузата шегата, така да направи, че уж не иска да дирижира по-нататък и Клайбер да поеме диригентката палка. Във връзка с това Клайбер се дръпна уплашен назад: „За Бога, но аз това не мога, аз това не мога!” Той твърдеше преди едно представление на Кавалерът на розата, че е забравил партитурата и трябваше да бъде поставен буквално на пулта – за да дирижира като един Бог. Броят на анекдоти като този е легион и има достатъчно свидетели, които могат да гарантират за истината. Нашата Генерална секретарка Катя Шефер пътува преди няколко години по време на Залцбургския Великденски фестивал в полумрак през Аниф и получава изведнъж желанието да посети гробището със скромния гроб на Херберт фон Караян. Там тя вижда една дълга сянка: не само на нея бе дошла тази идея – на гроба на Караян стоял дълбоко замислен Карлос Клайбер. Но да завършим тук, преди да се потопим в безбрежни спомни и да дадем думата на нашия по-компетентен, по-малко екзалтиран, но осведомено анализиращ докладчик на спомените, Йенс Малте Фишер.

Мюнхен, есента на  2006.

Дитер Борхмайер,