Карлос Клайбер с трудния си характер, не бе човек на приятелства “от лавката”, както можем да си представим. Неговото възхищение към баварския крал Лудвиг II постоянно нараствало, колкото повече той се виждал обрисуван във вестниците като особняк и като ексцентрик, което със сигурност го е занимавало само за кратко време. На прекалено голямото търсене на близост, той е реагирал с иронична, отпращаща учтивост. При все това той е нямал неприятели. Има хора с труден характер, на които човек прощава почти всичко. Нека дадем думата на един певец, който във всички аспекти на своята артистична сигнатура е бил противоположност на Клайбер: ненаситен за роли и появявания на сцена, с един репертоар в областта на операта, който бие всички рекорди - Пласидо Доминго. В своите спомени, Доминго пише със съвсем необикновена подробност и подчертаване само за един диригент – Карлос Клайбер: „Многообразието на неговите дарби – музикални  и драматични познания, аналитични способности,  диригентска техника, начинът да направи своите представи  ясни за другите – го прави един от най-големите диригенти на нашето време. Той е с безупречна точност във всеки детайл, но това е поради неговото артистично убеждение, а не защото  е педант. Който при началото на репетицията не се е занимавал достатъчно интензивно със своята партия, най-малкото трябва да разбере бързо обясненията на Клайбер и преди всичко да ги възприеме. Ако някой не е готов и едновременно не е в състояние да приеме неговите идеи и да ги приведе в действие, тогава последствията могат да бъдат страшни. Клайбер страда, когато не го разбират и колкото и странно да звучи, мисля, че това се дължи отчасти, че той в тези моменти не осъзнава своята изключителна дарба. Разбира се, една такава трудна натура има също така положителни страни: величието на неговите музикални виждания”. Една първа висша точка на съвместната работа между Доминго и Клайбер е Миланската премиера на Отело от Джузепе Верди при откриването на сезона 1976 с режисурата на Франко Дзефирели. Вълнуващото представление го предават по телевизия RAI. Премиерата е засенчена от протести пред сградата на операта срещу елитарността на организацията и провеждането на спектакъла. Възбудата се пренася и вътре в сградата на операта. В началото на трето действие  има провиквания, когато Клайбер вече е стоял на пулта, които леко задържат началото на действието. Тези апострофирания не са се отнасяли очевидно към Клайбер, но са били част от протестите пред вратите на Скалата. Вижда се как Клайбер страда и това е бил един от онези моменти, които го карат да се запита: „Защо стоя тук, на каква цена за мен и за любимата музика от Отело?”, но след това той ръководи уверено Отело и Дездемона на сцената и грандиозния монолог на Отело. Силно се желае това представление, един звезден час на интерпретация на Верди, което  досега е в обръщение само в нелегални копия, да се направи достъпно на обществеността.

„Когато слънцето на културата стои ниско, тогава и джуджетата хвърлят дълги сенки”- никога този афоризъм на Карл Краус