Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.10.2007 13:13 - СИН НА ЕДИН ПО-МАЛЪК БОГ (Фернандо Перегрин Гутиерес)
Автор: kleiber Категория: Музика   
Прочетен: 2375 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 28.11.2008 14:47


В живота на Карлос Клайбер има достатъчно материал за радост на любителите на биографичния психоанализ. Карлос Клайбер е син на голям диригент, един по-малък Бог, може би най-модерния за своето поколение във време, наречено "златен век" на диригентството. Невъзможно е да се разбере Карлос без Ерих Клайбер, предал му част от своите гени, и, което е по-важно, отговорен за средата, в която се развива младият артист. Наследствена ли е музикалността? Ако отговорът е положителен, то не е ли това повод за удовлетворение за един баща, направил музиката свой начин на живот? Клайбер-баща пише до свой приятел по време на доброволното си изгнание в Южна Америка за своя син: "Колко жалко, че момчето е така музикално!" Защо е тази бащинска непреклонност да отдалечи собствения си наследник от професията, донесла му слава и пари? За да разберем това, трябва да се направят някои възможни предположения, базирани на устни и писмени доказателства, които са достигнали до нас. 
Първоначално семейство Клайбер не винаги са се радвали на слава и благополучие. По време на нацисткия геноцид, те доброволно емигрират, въпреки че и двамата съпрузи не са имали евреи в рода си. Това ги довежда до трудни ситуации в Южна Америка като липса на трудови споразумения, мизерни възнаграждения и работа с второкласни оркестри. Но оставането на велика личност като Ерих Клайбер в Берлин би могло да го доведе до неволно съучастие на режима, въпреки изпитваното недоверие и недоволство от него. Често в кореспонденцията, която води със своите приятели в дните на тежко изгнание, Е. Клайбер споменава призрака на глада. Той, който е бил музикален директор на една от големите опери в Европа и е издигнал диригентството до най-високо артистично ниво по онова време. Въпреки лишенията и неудобствата е вярно, че Ерих Клайбер отказва не един път кариера на диригент точно по времето, когато синът му Карлос показва своите музикални наклонности. За да отдалечи сина си от влечението му към музиката, бащата прибягва дори до насилие. Връщайки се веднъж по-рано от турне, той намерил Карлос да свири вглъбено на пианото. Наказанието за това било да затвори внезапно капака, като притисне детските пръсти върху клавишите. За това пренебрежение, граничещо с жестокост и опитите да осмее "предполагаемите" артистични способности на детето, един добър фройдист би казал, че години по-късно синът ще отмъсти за тези репресии, когато в своя разцвет е начело на Виенската филхармония и възхищава света, дирижирайки като един съвършен церемониал-майстор.
Ерих е перфекционист. В "Театро Колон" в Буенос Айрес, под неговия бюст има надпис, който гласи, че импровизацията и рутината са основни врагове на артистичното изпълнение. Съществуват доказателства, въз основа на които можем да считаме, че бащата се е страхувал повече от всичко от посредствен наследник, обикновен музикант от прочута фамилия. Историята обаче е друга: Карлос е единственият случай, когато син на голям диригент е постигнал, макар и по други пътища и с различни средства, същата или дори по-голяма слава от бащината. Наследствена ли перфектността? Може би се научава, запечатва се дълбоко в съзнанието, най-вече когато се подражава на любим и обожаван човек. От малкото неща, които се знаят, Карлос предано се е възхищавал на своя баща, от начина, по който е звучала дирижираната от него музика: симфониите на Бетовен, операта "Tristan" и т.н. За водените от баща му репетиции на "Der Rosenkavalier", Карлос Клайбер твърди, че е почувствал истински екстаз. В гените ли е заложен талантът да се изпълнят по един съвършен начин пасажи от толкова прекрасна и наситена с чувство музикална комедия - есенцията на виенската музикална култура? Вероятно отговорът е не. Именно затова е удивително как младият Клайбер е усвоил традициите, звуците и ритмите, формирали музикалното съзнание на Ерих, въпреки бащиното неодобрение и отдалечеността от европейската културна и артистична среда.
Докато учи диригентската професия в малки театри с немски традиции, Карлос Клайбер запечатва в съзнанието си познания, които по-късно ще го превърнат в пример за голямото изкуство. Той обработва старите партитури на баща си и изучава търпеливо тази професия с всичките и тънкости.
Така години по-късно, в продължение на няколко последователни фестивала на Мюнхенската опера, представя удивителни интерпретации на "Der Rosenkavalier", които бележат цяла една епоха и са скъп спомен за мен и онези, имали щастието да присъстват на тях.

Партитурите на бащата

Да се говори нещо конкретно за Карлос Клайбер е свързано с риск да се направи грешка, но въпреки това твърдението, че винаги е работил с любов музикалните материали на баща си, е вярно. По време на почивките между репетициите и антрактите на представленията на подиума можеше да се видят износени от употреба партитури, стари на вид, но отлично запазени и пълни с бележки. Пословичен е фактът, че Карлос работи със свой собствен материал, без произволни и фалшиви корекции, след като е направил проверка с най-достоверната документация, която може да се открие в архиви и библиотеки. За своя дебют на концертите с Виенската филхармония в "Musikvеrein" на австрийската столица, изпълнявайки Четвъртата симфония на Брамс, при подготовката си е използвал всички налични документи за тази симфония, които са се намирали във виенските и немски архиви. 
За малкото творби, които поддържа Клайбер в своя репертоар, се говори, че има партитури на композитори, изчистени от грешки и допълнения. Предполага се, че Маестрото изпълнява само онова, което е написано от автора. И при бащата, и при сина се забелязва навика да документират всичко за точността на своите музикални материали. За повечето творби Карлос използва само проверени лично от него материали, като отхвърля тези на оркестрите, с които работи.
Според казанато дотук, е лесно и дори съблазнително да определим Карлос Клайбер като човек, който води своите репетиции с желязна ръка и превръща оркестрите, с които работи в машина, възпроизвеждаща наложеното от него звучене на едно произведение. А всъщност, творбите дирижирани от Карлос са празник на звуците, резултат от неговото виждане на партитурата, което само той знае как да превърне в реалност. За да обясни как желае до звучи едно произведение той често прибягва до литературни метафори и поетични волности, които смайват музикантите. Например за операта "Tristan", за да изрази аромата на цветята в една лятна градина чрез музика, Маестрото моли оркестрантите да "отворят дупка", без да намаляват силата на звука. Тъй като Карлос е голям почитател на автомобилите, често ги използва метафорично, за да обясни как иска да бъде пресъздаден даден фрагмент от музикално произведение, като например: "Как звучи Ролс-Ройс, движещ се по терен с току-що окосена трева?", или друго: "шепотът на перо, което пада върху слой от напарфюмирана пудра". Музикантите се опитват да разберат звуците, отговарящи на тези описания и когато успеят да ги възпроизведат, винаги след това ги изпълняват "а ла Клайбер", без значение кой ги дирижира.


Легендарни репетиции: фантазия и прецизност при затворени врата

Голяма част от мита за Карлос Клайбер се основава на репетициите, които той провежда. При разговори с инструменталисти от различни оркестри, като Виенската филхармония, Метрополитън опера, фестивала в Байройт, Миланската "Ла Скала"… всички те са единодушни: една репетиция с Клайбер е дар, уникален опит, който струва колкото цяло следване в Консерваторията. При наличието на толкова качествени оркестри, които свирят сами и често "минават на автопилот" като произвеждат звуци, неразличаващи ги един от друг, с диригент като Карлос Клайбер се връща интереса им към репертоар с такава неувяхваща красота, както подобава за големите творения на най-съвършената европейска изобретателност. Има много анекдоти, свързани с репетициите на Карлос Клайбер и най-вече за първите му срещи с оркестрите. За дебюта му в Байройт между музикантите се понесла мълва, че в скритото място за оркестъра в Храма на Вагнер става нещо неочаквано и необичайно. В резултат на това, на поредната репетиция в един момент се озовали заедно и трите оркестъра, които обичайно се сменят на представленията: тези, които репетирали, били заобиколени от своите колеги и всички те станали свидетели на едно от най-прекрасните изпълнения на "Tristan". След като приключили репетициите, почти стотината музиканти, представители на различни култури, избухнали в спонтанни овации, чувайки звуците на носталгия, с които една виенска аристократка отстъпва своя млад любовник на прекрасната девойка, в която е влюбен.
По време на репетициите, които се провеждат при затворени врати, Клайбер изисква висока интензивност и много повече, от колкото са склонни да дадат от себе си оркестрантите от големите музикални центрове на света, като не оставя нищо на случайността. Но на самата публична изява Карлос превръща своята фантазия и импровизация в реалност, потапя се в потока от звуци и се оставя да бъде воден от него. Същевременно дава голяма свобода на оркестрите, те долавят желанията му от погледа, движенията на тялото и елегантните ръце. Подканване, а не нареждане кара музикантите да рискуват в търсене на ефекта на красотата, която намалява интензивната музикална реч. Музика, която тласка слушателя да чувства и осъзнава онова, което Клайбер и неговите изпълнители свирят в даден момент по начина, по който те възприемат музикалното произведение.

Вълшебник на комуникацията

Карлос Клайбер е човек на общуването от първа категория, способен по естествен начин да постигне ентусиазъм от звуковата красота, да изпита удоволствие от това колко добре звучи музиката, която толкова обича. Той може да изрази превъзходно вселената от звуци, натрупана в съзнанието му, като по този начин прави слушателите съучастници на безпогрешното изпълнение на партитурата на композитора и плода на неговото гениално вдъхновение (Браян Ларж, който е реализатор на телевизионни музикални програми, поддържа мнението, че когато Клайбер дирижира, музиката сякаш идва от самия него, а не от оркестъра, който я свири). Един диригент с толкова ярко изразена комуникативност, който изживява всяко изпълнение с дълбока емоционалност, може да си позволи в момент на вдъхновение да експериментира и да изисква повече виртуозност от своите музиканти, да свирят дори със свръхвъзможностите си нещо с голяма трудност, но без да се изпада в егоцентрично майсторство и маниерничене, чужди на стила на композитора. Тогава се получава кулминацията, поразяваща със своята оригиналност, красота и дълбочина, а зрителите са изпълнени с чувство на балгополучие и с мисълта, че са участвали в едно изключително преживяване. Затова, когато Карлос Клайбер дирижира, неговите концерти се превръщат в извънредни събития. Но няма да е справедливо, ако не се отбележи факта, който съпътства всяко изпълнение и в случая с Карлос е от голямо значение: легендата за гения на диригентската палка, за желания и преследван изпълнител от най-добрите концертни зали и театри, който се показва като скъп парфюм - капка по капка, а неговото име само по себе си обещава музика от най-добро качество. При една от последните изяви на Карлос Клайбер в Миланската "Ла Скала" публиката показва огромен ентусиазъм към него. Рядко срещано явление е зрителите да проявяват такова предразположение към даден изпълнител. С антологични изпълнения на "La Boheme" и "Otello", Маестрото триумфира в "Ла Скала". Още преди да се появи на концертния подиум, публиката екзалтирано и бурно аплодира предстоящата му изява. За съжаление, не може да се твърди, че докато съществуват изпълнители, които събуждат такъв интерес и очакване, то големите музикални шедьоври от класическия репертоар ще запазят своята привлекателност непроменена, тъй като в повечето случаи се изпълняват рутинно и това ги прави незначителни.
Между 1996 и 1997 г. Клайбер има само четири концерта, от които само един е в Мюнхен, а останалите се провеждат в малки културни центрове, като това буди огромно учудване. Междувременно, той получава предложения за участие от най-престижните музикални институции в Европа, САЩ и Япония. Защо е тази безучастност на Карлос към силното желание от страна на Берлинската и Виенската филхармония, "Метрополитън опера" в Ню Йорк, Миланската "Ла Скала" и фестивала в Залцбург? Защо е тази сдържаност, след като му се предлага толкова много? Истина е, че е изгубил гордата си изправена походка от преди години, но на подиума възвръщаше стройната, елегантна и гъвкава фигура, толкова характерна за него. В наши дни, когато толкова посредствени диригенти щедро се раздават по време на концертни изяви и студийни записи, мечтаейки за слава и богатство, Карлос води затворен живот в дома си, близо до Мюнхен. Караян казва, че Клайбер е един от най-добрите в професията, но не обича да работи и го прави само тогава, когато изпадне в нужда, "като вълк единак, който ловува, за да задоволи глада си". В този коментар, който е станал част от мита за Карлос Клайбер, се долавя голяма доза ирония за големия Маестро, за който един предполагаем биограф-психоаналитик не би пропуснал да включи и образа на ужасния баща, заплашващ с глад, ако синът му не изпълни неговото желание и не изостави музикалното си призвание. Използвайки диригентството като средство за задоволяване на жизнените си нужди, Клайбер прилага най-стария похват в икономиката - бартерната сделка. В замяна на нова кола марка "AUDI", той изнася концерт в Инголщат - седалище на известния производител на автомобили, но в никакъв случай важен музикален център. Но при планирания концерт настоява за кралски хонорар. Има нещо противоречиво в личността на Маестрото по отношение на парите. От една страна, той е най-скъпо платеният диригент в днешно време, а от друга - икономическите интереси сякаш заемат второстепенно място в интересите на Клайбер, тъй като без колебание той отхвърля предложения за участие, ако артистичните резултати не отговарят на неговите желания, но биха му донесли добри доходи. Безспорен е фактът, че той остава чужд на икономическия натиск, под влияние на който се намират по-голямата част от известните артисти.

Несигурност и страстно търсене на съвършенство

Карлос Клайбер споделил веднъж с Ленард Бърнстейн (друг голям гений на комуникацията) идеята, че желае да бъде растение и по този начин да не се безпокои за съществуването си. За австрийския си колега (Клайбер придобива австрийско гражданство през 1980 г.), големият американски музикант казва малко преди смъртта си, че е невъзможно Карлос да дирижира с малко движения; при своите изпълнения той се раздава толкова много, сякаш рискува живота си всеки път, когато стисне диригентската палка. Вероятно има смисъл да се отдава така страстно в своите интерпретации, но такова отдаване е съпътствано от страха, който изпитва, ако направи грешка и не постигне така желаното съвършенство. Тогава не бива да ни учудва фактът, че той се измъчва при поемането на всеки ангажимент - затова изкуството му изглежда толкова изтощително. Така стигаме до друга характерна черта в личността на Клайбер: голямата му плахост и несигурност в самия себе си. Един психоаналитик би задал въпроса дали това е резултатът от бащините репресии и унижения? Самият Карлос разказва за страха си, който е изпитал в Миланската Скала, когато за първи път се среща с Пласидо Доминго и Франко Дзефирели по време на премиерата на операта "Otello". Кой би заявил, че в близко бъдеще и тенорът, и сценичният директор ще се превърнат в предани обожатели на Клайберовото изкуство и навсякъде ще разпространяват своето мнение за превъзходството на Маестрото, базирайки се на съвместната им работа? 
На концерта в Лас Палмас, след изпълнението на Четвъртата симфония на Бетовен, което е прието добре, но без особен ентусиазъм от публиката, Карлос заявил: "Изглежда не им хареса много! Колко жалко, съжалявам!" Популярен, но и превзет артист като него не приема равнодушието спрямо своето изпълнение; той е смятан от много хора за божествен, но често го обявяват за капризен и непостоянен, а това го прави лесна плячка на истерични раздразнения.
Неговите противници, между най-известните и ожесточените от които е Челибидаке (който го наследява в Щутгарт), порицават дръзките му постъпки, както и паническите му бягства от звукозаписни студия, когато само заради една грешка той хваща първия самолет за вкъщи, зарязвайки пред пианото известен и всепризнат артист (като Микеланджели) или дори цял оркестър. Клайбер не подписва договори, за да има свободата да откаже ангажимент, като не веднъж е заявявал, че едно от условията, за да приеме дадено участие е това да има възможност да го прекрати едностранно, ако не постигне желаното от него качество. В Берлин и Ню Йорк той с лекота анулира своите изпълнения без предварително предупреждение. Поради тази причина музиканти и импресарии до последно са "на тръни" от възможността за неочаквано бягство (такъв е ефектът при толкова анулирани ангажименти, при които Маестрото бяга от ситуация, която му изглежда непоносима). Пословично е вниманието, с което го обграждат музикалните институции, като задоволяват всичките му желания с опасение да не се провали това ценно събитие - да правиш музика с Клайбер. Има нещо нездраво в явната емоционална нестабилност на Карлос, в неговата несигурност, в ревностното пазене на личния му живот от набезите на почитатели и журналисти, желаещи да надникнат в интимната и артистична мисъл на митичната личност, каквато е този легендарен диригент. Но да оставим на привържениците на психоанализата търсенето на възможни Едипови комплекси, дали присъстват или не в подсъзнанието му защитни инстинктивни импулси срещу агресивната бащина фигура, но в същото време толкова обичана и почитана от Карлос. Клайбер-син отказва да дава интервюта, защото не се доверява на журналистите и не е сигурен какво ще бъде публикувано, заради един инцидент по време на фестивала в Залцбург. Но също така е възможно част от тази фобия да се дължи на това, че никога не е искал да бъде представян като сина на Ерих Клайбер и на страха, че интервюиращите го се интересуват повече от фамилията, която носи, а не от самия него. Преди много години, когато името на Карлос е започнало да се спряга от музикалните медии, един прочут испански диригент казва, че, носейки тази известна фамилия, кариерата му е наполовина готова. Точно обратното на това, което винаги е мислил самият Карлос, споделяйки не веднъж тежестта, която чувства да бъде син на този, на когото е.

Мнението на себеподобните му

Малцина са тези, които биха определили Клайбер за фигура с историческо значение, но между безбройните му почитатели са едни от най-известните диригенти, оперни певци и изпълнители. Карлос е музикант на музикантите, който се радва на голямо възхищение от страна на себеподобните си - елита на музикалните среди. Безбройни са доказателствата по този повод и може да се твърди, че съществува единогласие между оперните театри, оркестрите и изпълнителите от най-висока класа, които го определят като гений, като изключителен и необикновен музикант. 
В началото на 1990 година в "Ковън Гардън", по време на куриозните спектакли, когато Клайбер дирижира няколко представления на "Otello", сякаш целия музикален Лондон присъства в театъра, за да аплодира Маестрото при всяко негово излизане на сцената. Публиката го приветства с оглушителни овации, наслаждавайки се на неговото толкова страстно, брилянтно и великолепно изпълнение. Към тези аплодисменти възторжено се присъединяват и оркестъра, и певците, изразявайки истинско възхищение, а не просто учтивост.
От всичко казано до тук, можем да определим големия Маестро като една очарователна и много образована личност с голямо чувство за хумор. Клайбер е полиглот и човек с лекота би могъл да разговаря с него на испански, немски или английски (майка му е учила в английски колеж в Южна Америка). След едно от неговите прекрасни изпълнения на "Tristan" в Миланската "Ла Скала", Клайбер сподели, че за него би била интересна възможността да може да дирижира сарсуела в Мадрид с участието на своя голям приятел Пласидо Доминго.
Карлос обожава да чете и проявява голям интерес към литературата. Писмата, адресирани до приятели, се отличават с елегантен стил. Пазя един уникален спомен: преди почти 25 години съобщих на Клайбер някои мои коментари, които бях написал за изпълненията му в Мюнхен и Миланската "Ла Скала". На излизане от представлението на "Eleкtra" в "Ковън Гардън", имах възможността да поздравя Маестрото, който изненадващо ме попита: "Вие ли бяхте написали това?" На същото представление участваше и Биргит Нилсен (работила и с бащата, и със сина), която заяви, че е направила най-добрия Щраус в своята кариера. Продължителният разговор, който проведохме с Карлос Клайбер, разхождайки се по празните улички, които заобикалят Лондонския театър, беше наситен с тънкото му чувство за хумор... 
Това се потвърждава от не едно негово изказване, като прочутата статия, относно изявленията на Челибидаке, появили се в известен немски седмичник. Румънският Маестро прави това изказване по времето, когато застава начело на Мюнхенската филхармония, с традиционното си пренебрежение към диригентите от поколението на Клайбер-баща. Въпреки това, е любопитен фактът, че Челибидаке строго критикува Седма симфония от Бетовен на Карлос и обожава същото произведение, в изпълнение на баща му. Челибидаке е високо ценен в Испания, където е призната и гениалността на Клайбер, въпреки склонността му към бързите, дори прекалено бързи темпа. Изглежда несериозно да се твърди, че загубата на дълбочина в Седма симфония на Бетовен е по вина на бързите темпа: първо, защото Клайбер не търси хипотетични и метафизични дълбочини, а чувствената красота на звуците, изразителността на емоционалната сила, изненадата от виртуозността на изпълнението и вдъхновението, породено от музикалната реч; и най-вече, защото термините "бързо" и "бавно" са относителни: има музика, която преминава във времето и време, което сякаш изниква от музиката, сътворено в звуковия промеждутък. Клайбер създава и моделира музикалното време, като дирижирането му е лишено от преминаването на времето, което отчита часовникът. Неговата техника няма нищо общо с метронома. Когато дирижира, наблюдаваме как диригентската палка стои неподвижно подпряна на пояса и изведнъж разцепва въздуха, а после гъвкаво се връща назад, сякаш тънкият връх на галантна рапира с изящество описва един филигран с перфектна форма. През това време лявата ръка величествено изписва дъга, като ръководи и майсторски организира гребена на звуковата вълна. Можем да приемем, че онова, което търси Маестрото не е достъпно за всички изпълнители, а и някои слушатели биха се затруднили да уловят цялото изящество, с което музикантите виртуозно пресъздават в реални звуци това, което диригентът предава с жестове. Но резултатът е изпълнен с красота, която разтърсва и трогва дълбоко слушателя.

Как ще продължи легендата за Карлос Клайбер, когато неговото време изтече и започне да се пише историята? Най-вероятно официалната версия ще бъде за извършването на един неуспешен експеримент: как генетика и култура създадоха един артист с огромен диригентски талант, който не желаеше или не можеше да намери място в историята на музиката чрез условни средства. Карлос не създава своя школа от последователи, не обучава млади изпълнители и оркестри, не разширява репертоара си, не посвещава време и талант, за да остави своя следа в музикалните институции. Той е един самотен гений, постигнал върхови изпълнения само с половин дузина опери и шепа симфонични произведения. Самият Клайбер споделя с музикантите по време на една от репетициите в Лас Палмас, че е бил ненужен лукс за музиката, лукс за една професия, която създава малки богове за "Олимпа на изкуствата". Карлос Клайбер е наследен лукс от един по-малък Бог. Но за мен е лукс, който обогати живота ми… 



Тагове:   Бог,   малък,


Гласувай:
1



1. kleiber - Копирането с некомерсиални цели е разрешено!
09.12.2009 12:52
Копирането с некомерсиални цели е разрешено!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: kleiber
Категория: Музика
Прочетен: 526083
Постинги: 72
Коментари: 86
Гласове: 42
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031