Карлос Клайбер e Маестрото на пресметнатия риск, но как се държи той с Клайбер - перфекциониста, който все повече започва да страда под влияние на своите стремежи към съвършенство? Това е сигурно другата страна на диригента с глава на Янус. Ако се обърнем към тази страна на Клайбер, тогава можем да се приближим до него по  заобиколен път покрай понятието „eксцентрик.” Думата „Ексцентрик” без съмнение отново трябва да се  постави в кавички, преди всичко за да не се разбира във лошия смисъл на думата. Естествено Клайбер е бил с труден характер. Както  е бил любезен при повечето случаи с музикантите по време на репетиция, така е могъл да бъде отчаян и яростен   ако е разочарован, след като е отдавал цялото свое сърце по време на репетиция,  и  заради проявеното нехайство и рутината по време на представлението това се оказва напразно.  “Импромтю” не означава при него импровизация. Той можел да се позове на баща си Ерих, който винаги е казвал: „Рутината и импровизацията са смъртни врагове на изкуството”. Не зная, дали синът се е придържал към това изречение. Карлос Клайбер би могъл да избере за свой девиз  също така прочутата сентенция на Густав Малер, която в повечето случаи се цитира при напрегнати ситуации съкратено като „Традицията е небрежност”, едно изречение, което Малер никога не е казвал. В действителност това изречение гласи: „Каквото вие, театрални дейци, наричате  традиция, при вас не е нищо друго освен бягане от работа и немарливост.” При Карлос Клайбер се касае за всичко или нищо и затова той излизал вън от  себе си, когато предугаждал мързел и небрежност или ги срещал в чист вид. Виждам изобщо при Карлос Клайбер онези диригенти-личности от последното десетилетие, чиято сигнатура най-близо се доближава до тази на Густав Малер и аз считам като загуба за него и за нас, че той, доколкото зная, никога не е дирижирал симфония на Малер. Това, че той никога не е дирижирал Малер, както винаги може да се прочете, не отговаря на истината: Има запис на едно изпълнение на Песен на земята от 1967 г. във Виена. Петер Гюлке в своето слово, най-сполучливия текст по повод смъртта на Клайбер, го е формулирал така:                                   

„Ексцентричната личност на Клайбер прави лесно, а не както  предимно  се недооценява, което би трябвало  по-скоро да е исторически обусловено положение – запазването на една домогваща се до цялото  фундаментална претенция на отъждествяване, както са я застъпвали особено Густав Малер и Вилхелм Фуртвенглер”.

При Клайбер се касае за всичко или нищо, за един стремеж към цялото – за него  са неприятни увеличаващите се неприветливи условия на нашия музикален занаят, стесняващи, ограничаващи, омаловажаващи, не омаловажаващи диригента, но омаловажаващи произведението,  което е било важно за Клайбер.  Той е бил напълно уверен в своите умения и значимост,  моето впечатление се потвърждава от хора, които са го познавали по-добре, но той не е бил самовлюбен, а се е стремял към успешно изпълнение на  свои любими произведения и когато това не се е получавало добре, както той си го е представял като утопия, тогава той е реагирал с разочарованието и отчаянието на напразно влюбените, с фурора на измамените. Неговото самоотдръпване от обществеността, неговият доброволен отказ, не са били поза с цел да повиши своята пазарна цена /това, че се е появил този страничен ефект не е било цел, но съпровождащо явление/. При него вероятно е имало една нарастваща и спъваща  самокритика, но е било и резултат на онова убеждение, което вече тридесет-годишния Малер е имал, когато е писал: „Вярвай ми, нашият културен живот в момента е непривлекателен за мен. Това са, в края на краищата, винаги и навсякъде същите лъжливи, в основата си отровени, нечестни обноски”.