Прочетен: 2426 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 04.02.2010 06:44
Ленард Бърнстaйн скицира два основни типа на диригент - аполоновски и дионисийски. Първият е свързан с идеала на точността, вече чрез постепенното, но непрекъснато въвеждане на диригентската палка, а първото истинско олицетворение на този аполоновски диригентски тип е бил Феликс Менделсон-Бартолди. Пълната противоположност, именно дионисийски тип, образува Рихард Вагнер. За този тип почетното име диригент заслужава само онзи, който превръща партитурата чрез собствено усещане и творческа мисъл в личен живот. Вагнер подчертава в този смисъл страстната страна на дирижирането. Тук не трябва да се обсъжда, дали историческата координация на Бърнстaйн и дадените примери са напълно правилни и разбира се такива типизирания имат също така един силен момент на разграничение, но изглежда неоспоримо, че Бърнстaйн е посочил тук нещо съвсем точно и подходящо и изглежда също така, че е ясно, че своеобразността на Карлос Клайбер се състои в това, че той въплъщава близка до идеала връзка между аполоновския и дионисийския тип, така да се каже е бил един „апонисийски” диригент, за когото е бил характерен жизненият порив, както и способността да се задълбочи в най-съвестното изпълнение на най-малкия, най-незабележим детайл.
Когато от филмовите примери на дирижиращите Артуро Тосканини и Вилхелм Фуртвенглер се дойде до Карлос Клайбер и се видят някои от неговите акустично и оптично документирани изпълнения, тогава много скоро може да се установи, че неговото дирижиране представлява почти идеална връзка между блестящата повърхностна естетика на Тосканини и дълбочината на Фуртвенглер. За да не се разбере погрешно: това не означава, че Клайбер е бил сплав на най-доброто от двама от най-значителните диригенти на 20 век, защото той би превъзхождал всички други и също така тези двама. Сплав означава в този случай, че може да има също така някои леки липси: например, може да се забележи при Клайбер, една засилена склонност към подчертаване на горните гласове, която е по-скоро наследствена част от Тосканини, докато за Фуртвенглер това е било чуждо и това е, казано при цялото ми уважение, един недостатък от време на време на неговите интерпретации. Ако се помисли, кой диригент преди К. Клайбер приблизително е въплъщавал тази смес от Тосканини и Фуртвенглер, тогава ми идва на ум един, който днес по никакъв начин не е достатъчно известен: италианецът Виктор де Сабата, който преди много време е дирижирал в Байройт Тристан, станал легендарен. Да се чуе и да се види онзи концерт, в който Клайбер дирижира Втора симфония на Йоханес Брамс с Виенските филхармоници през 1991 година. Оформянето тук на филигранната трета част е по един безподобен начин. Това не би направило веднага впечатление на някого при първо гледане, но той прави нещо напълно необикновено. Въпреки че е десничар и държи диригентската палка именно с тази ръка, той дирижира почти цялата част изключително с лява ръка и формира с най-деликатно даване на знак една звукова скулптура...