Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.10.2007 13:26 - Биография (Jens Malte Fischer)
Автор: kleiber Категория: Музика   
Прочетен: 2302 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 19.12.2008 18:33


Биография

 

Преди всичко трябва да се трасира накратко биографията му доколкото е необходимо, с уговорката, че що се касае до Клайбер, за някои данни и факти има различни сведения в достъпните обществени документи. Съвсем нe е  типично  например, че само за рождените дати, откриваме три различни такива: 3 юли, 20 юли  и 30 юли  са в обръщение, трети юли има най-голяма правдоподобност. Сигурен е във всеки случай  Берлин като негов роден град. Това, че Карлос всъщност се е казвал Карл Лудвиг Клайбер, е известно само на малцина. Ерих Клайбер е бил генерален Mузикален директор на държавната опера на Унтер ден Линден, майката е била американката Рут, с моминско име Гудрич. Ерих Клайбер се е запознал с нея през 1927 година в Буенос Айрес, когато е дирижирал там, където тогава в емиграция е намерил втората си родина – Рут Гудрич е работила в американското посолство. Берлин от късните двадесет години е бил един диригентски рай, и лесно, днешната гордост преминава (може би в Мюнхен),  върху прочутите размахвачи на диригентската палка /Ханс Хенце е обичал да казва : разбивачи на въздуха /. Има една позната снимка от 1929 година, където се виждат във фрак един до друг на един Берлински банкет: Бруно Валтер, който е бил музикален шеф на градската опера, Ерих Клайбер като генерал музикдиректор на Щатсопер /Държавната опера/, Ото Клемперер, като шеф на операта Крол, Вилхелм Фуртвенглер като ръководител на филхармониците и като пети в съюза - Артуро Тосканини, който тъкмо по това време е бил на гастрол. Във водещия немски биографичен архив Мунцингер, може да се прочете за съдбата на семейство Клайбер в неподражаемо ефимистична формулировка: „През 1935 година семейство Клайбер се оттегля от Германия и намира нова родина в Аржентина.” Какво трябва да означава, че нацистка Германия прогонва също така и този диригент, който заради своето безкомпромисно застъпничество за станалите нелюбими композитори и произведения (специално за Албан Берг и неговата опера Воцек), става неудобен. Това е надминато в един актуален лексикон за личности от класическата музика, където Ерих Клайбер е описан като „аржентински диригент от австрийски произход”. Решаващото време за Клайбер е било естествено след предаването на властта на нацистите.  Имало е даже слухове, че той е бил евреин, които са били без основание – подобни слухове е имало и за Албан Берг. Във Виена, неговия роден град, напротив, се е твърдяло, че той е бил отявлен нацист, само заради това, защото през 1934 г. е бил все още на Берлинска служба, но твърдото анти-нацисткото поведение на Клайбер не подлежи на съмнение. Когато той през ноември 1934 поставял в Държавната опера една оркестрова сюита c фрагменти от Лулу, все още недовършена опера на неговия приятел Албан Берг, е имало протести и натиск, които са го принудили да се оттегли от своя пост като генерален музикален директор на Немската опера.

    

Един от най-хубавите анекдоти за бащата Клайбер е този, че той винаги се е притеснявал да поздравява по хитлеристки при официални случаи в държавната опера,  даже и домакина Херман Гьоринг не  ухажва по негов вкус. Веднъж обаче той  вероятно се е обзаложил с големия Вагнеров тенор Макс Лоренц, че  по време на представлението на Зигфрид от Вагнер ще направи този поздрав. Лоренц се е обзаложил срещу това и е трябвало да види от сцената по време на третото действие, когато той като Зигфрид  среща странника и при изхвръкващите горски птици  се сбогува с думите: „Накъдето моят водач /фюрер/ ме насочи, натам ще продължа да вървя”, как Клайбер на пулта при  „Накъдето ме насочи моят водач” светкавично е направил хитлеристки поздрав. Във всеки случай, трябва да се зачете на бащата Клайбер, че той без да е бил  принуден от така наречените расови причини или ясно изразена лява позиция, напуска Германия от чисто отвращение срещу културната политика на националсоциализма. За противния случай при Вилхелм Фуртвенглер би могло да  се спори...

 

      Карлос Клайбер е израснал в Южна Америка, преди всичко в Буенос Айрес, където бащата до 1949 година е работил главно като диригент в Театро Колон. Семейството се връща след войната със закъснение в Европа, с главно място на пребиваване в Цюрих, където Карлос по настояване на баща си започва да учи химия в Швейцарското техническо висше училище. Неговото музикално дарование, даже не с характер на дете-чудо, започва постепенно да става очевидно, но специално бащата е бил, за което винаги бива упрекван, преди всичко много скептичен. Това че сърдитият баща е забранил на бедния си син дирижирането,  се разпространява оттогава досега   като слух, но това е подобно, както при известната, утвърдена забрана за композиране, която Густав Малер е произнесъл за своята жена госпожа Алма: не е било точно така. Трябва да се прояви разбиране по отношение на бащата, защото в края на краищата Карлос Клайбер е единственият знаменит случай в историята на интерпретирането, в която синът на един прочут диригент е успял да стане един различен, но също така един прочут диригент и дали това би се получило, по никакъв начин не е могло да се предвиди при младия Клайбер, който, както вече бе казано, не е бил рано проявен музикален гений. И така трябва да се разбере бащата, когато той пише на деветнадесетгодишния си син: „Когато бях на деветнадесет години, не знаех, какво би се случило с мен, точно както е сега при тебе. Знаех само, че нямах достатъчно за ядене и че музиката за мен бе жизнено важна. Сега, надявам се, имаш достатъчно за ядене и достатъчно време, за да  откриеш, дали музиката за теб ще е нещо неотменно.” Съвсем не продължава дълго време, докато Клайбер свикне с мисълта, че неговият син ще стане диригент. Това се случва в Потсдам, където младият Клайбер встъпва в длъжност като капелмайстор през 1955 година /след един дебют на пулта в Ла Плата, който остава незабележим и един добър опит в Мюнхенския Гертнерплацтеатър/, с оперетата на Карл Мильокер Гаспароне и с псевдонима Карл Келер, за да не бъде обременен от голямото име на баща си. Карлос Клайбер не е могъл по-късно да сдържа смеха си /този смях показва, че комплексът “баща” не е могъл да бъде толкова травматичен, както постоянно се твърди/, когато той е дирижирал “Кармен”  във Виенската Щаатсопер и получил писмо от един зрител, който е наблюдавал представлението по телевизията. Този зрител е изразил своята приятна изненада от факта, че мъжът на пулта е могъл да се запази толкова младолик и жизнен: за един мъж на 88 години, той изглежда направо сензационно – той е объркал сина с бащата!

          Има само една - единствена възможност да се сравнят един с друг бащата и сина, както акустично, така и оптично при едно и също произведение, става въпрос за валса на Щраус  На хубавия син Дунав, който Ерих Клайбер е дирижирал със своята Берлинска Щатскапела  /Берлински Държавен оркестър/ през 1932 за филмовата камера и Карлос Клайбер през 1989 година с Виенските филхармоници в Новогодишния концерт. Ако се сравнят двата документа един с друг, то трябва да се присъди с позволение, без да може човек да се обоснове по-дълбоко, медал за заслуги за виенските валсове на родения в Берлин, а не на сина на град Виена, който действа тук доста  по пруски.

        От Потстадмското начало се тръгва постоянно нагоре, обаче в никакъв случай стръмно. В продължение на години, Карлос Клайбер  бил все още относително незабележимо ангажиран в Немската опера на Рейн от 1956 до 1963 и имал славата там като един извънредно съвестен корепетитор, който не особено брилянтно е свирил на пиано, но чрез точно проучване и неуморна готовност за учене, е направил добро впечатление и след това е дирижирал известен брой по-малък репертоар. От 1964 до 1966 година е бил ангажиран в Цюрих и от 1966 до 1968 година в Щутгартската държавна опера. Именно през Щутгартското време, когато Клайбер  наближава вече своята четиредесет годишнина, прави впечатление  c чудесни изпълнения  далеч извън швабските граници. Тук, в Щутгарт е бил положен основният камък на неговата световна кариера, също така е била изградена неговата слава като човек с много труден характер. В аналите на Щутгартската опера е влязъл един случай за един гастрол в Единбург, където Клайбер е трябвало да дирижира Воцек на Албан Берг, но е отказал в последния момент, така че не е могъл да се намери заместник. Интендантът  Валтер Ерих Шефер е потърсил начин да накаже Клайбер. Генералният музикален директор Фердинанд Лайтнер  вероятно е казал публично: “ако Клайбер не бъде уволнен, тогава си тръгвам”, а също така певците предават обръщения за нелоялност, но когато юристите на операта установяват, че срещу потвърденото от лекарите заболяване на Клайбер нищо не може да се направи и всичко остава по старому, необходимото доверие между страните изчезва без съмнение – Клайбер никога не  простил този случай на Щутгартската опера. От 1968 година той е свободен  и не се свързва здраво с дадена институция, най-здравата връзка е била тази с Баварската държавна опера, която се възползва от Щутгартската неприятност. До 1973 година съществува едно тясно обвързване на Клайбер с Мюнхенската опера, след това до 1988 - едно отслабено. В светлината на без съмнение значителнo неприятни събития, за които Клайбер по-късно очаквал подкрепа от своите почитатели, необходимо е да се напомни за това, че във всеки случай при Баварската държавна опера, той е бил зад тях вьв всички академични концерти, турнета с държавния оркестър и японското турне с държавната опера, докато е бил на пулта. Седемдесетте година превърнаха Карлос Клайбер в една енигма на пулта, в личност за възхищение или само като странно възприемана загадъчна фигура с блестящи дебюти във Виенската държавна опера през 1973, в Байройт с Тристан през 1974, в “Ковън Гардън” и Миланската Скала също така през 1974 година, и двата пъти с Кавалерът на розата. С един от своите редки записи на грамофонни плочи, на петата симфония на Бетовен, който той е направил през 1975 година с Виенските филхармоници, се катапултира с един удар в челния отбор на диригентите със записи на грамофонни плочи и успява да заеме само с две шепи записи между действащите звукозаписни звезди (най-голямата сред тях е Херберт фон Караян), една своя ниша.   Един английски критик отива даже до сравнението, че този запис на Бетовен създава впечатлението, сякаш Омир отново е дошъл на земята, за да рецитира своята Илиада – и даже, ако това е малко преувеличено, може да се каже, че този запис е запазил завинаги  своето челно място.

          За по-нататъшната кариера на Клайбер, колкото и да звучи странно, няма какво повече да се добави. Той е успял, въпреки увеличаващата се честота на по-редки появявания на пулта, да си запази ранга на един диригент от световна слава, въпреки че се отдръпва значително от музикалния живот. Последната му публична изява (това трябва да се допълни за да бъдат данните комплектовани), се е състояла със симфоничния оркестър на Баварското радио на 26 февруари 1999 в Каляри и е била съставена от истинска Клайберова програма: 4 и 7 симфонии на Бетовен и увертюрата към “Прилепът” от Щраус като бис. Сравнението с пианиста Глен Гулд  постоянно се привежда, но то не е съвсем подходящо, защото Гулд взима много рано решение да не се появява повече публично, и с желязна воля го провежда докрай, докато Клайбер нито е взел такова решение, нито го е изпълнил. Той не е направил нищо повече и нищо по-малко, освен да изгради едно величествено “диминуендо” в своя завой в кариерата... 



Тагове:   Malte,


Гласувай:
1



1. kleiber - Копирането с некомерсиални цели е разрешено!
09.12.2009 12:50
Копирането с некомерсиални цели е разрешено!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: kleiber
Категория: Музика
Прочетен: 526053
Постинги: 72
Коментари: 86
Гласове: 42
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031